През 2019 г. НПГГС „Хр. Ботев“ – Велинград отбелязва своя 70-годишен юбилей. Във връзка със значимото събитие бе организирана поредица от конкурси, в които се включиха ученици от всички класове на гимназията. Целта бе да се даде възможност на настоящите ни възпитаници да покажат силните си страни, творчески умения и таланти.
Победител в раздел „Литература“ стана Георги Мазаков от X „б“ клас, съобщиха от учебното заведение. Ученикът от специалност „Горско и ловно стопанство“ написа есе на тема „Моето 70-годишно училище“.
Ето и пълния текст на есето:
Моето 70 – годишно училище
Моето училище е уникално, защото е мое. Ако можех да посоча конкретните белези на уникалността, то нямаше да бъде такова.
Не мога да кажа с какво ме пленява, никога не съдя по материалното. Наистина има пет компютърни кабинета, но това го има във всички съвременни училища… Има прекрасен парк-фонтани и красиви пана. Богата колекция от отличия на наши съученици ни посреща още във фоайето на училището, но в нея аз не виждам блясъка на славата, а себеотдаването на всеки ученик, който е оставил следа след себе си, без да е искал да бъде герой.
В моето училище има и нещо друго-моите приятели, моите учители и съученици.За мен тяхната сила е над всичко. Когато си свидетел на това – как се ражда словото, когато провеждаш урока си по литература с помощта на компютър, когато с лекота вземаш международните езикови тестове, когато печелиш олимпиади по математика-ето я уникалността!
Ще продължавам да я преоткривам, да я търся във всеки жест и усмивка.Така усещам живителната сила на чувствата, защото те са над всичко.
Като цяло моето училище е един“свят”. Понятие, което може би крие истината за съществуването му. За мен „този свят” е пряко обвързан с конкретния живот на човека, когато прекрачи прага и види името на училището.
Човек се ражда, живее, умира.Този живот му е някаква даденост. Но той протича някъде и е свързан с определени фактори – тези, които му представя заобикалящият го свят. Именно тук, в моето училище, аз успявам да намеря частичен отговор на въпроса, който съм си задал. За мен всичко, което ме заобикаля, всичко, под чието влияние и зависимост се намирам, е светът на училището.
Но ако погледнем реално, моето мнение е изключително ограничено и поставено в тесни граници. Това е така, защото единствената ми даденост по време на моето съществуване е животът в една среда, под влияние на определени фактори и събития. Но моят съзнателен живот е ограничен. Той има начало, а и несъмнено ще има край. Между този отрязък от време аз ще съществувам тук, в този свят. А и това, което е в съзнанието ми, ще е точно моят свят, моят вътрешен мир. Ще обогатявам житейския си опит и с времето ще получавам все повече и повече по – различни отговори на въпроса: “Каква диря остава у мен училището?”. А вероятно вместо отговори ще възникват все повече нови питания, на които не може да се отговори. И може би затова ние, хората , съществуваме. Може би именно в това да откриваме все по – нови и по – нови отговори, да си задаваме нови и нови въпроси, се крие идеята за нашето съществуване. Да търсим познание, да се развиваме, отново да питаме… Поне при мен е така.
Мечтите – горчиви и сладки, копнежи по осъществими и неосъществими неща се раждат тук, в училището ми. Често си задавам въпроса, какъв ли би бил светът без тях? Пусто, студено, самотно, лишено от идеали място може би. Затова мисля, че всеки трябва да се стреми да осъществи мечтите си, независимо, че в даден момент те може да ни се струват на светлинни години отдалечени от нас. Понякога се случват чудеса!
